От вдигане на тежести тежка категория до сватбената фотография. Пътят на един спортист в изкуството
Даниел Андонов е роден на 2 октомври 1985г. в Перник. 15 години се занимава професионално със спорт – вдигане на тежести, като 2 пъти е шампион на България и 4 пъти на Република Хърватия; шампион на интернационален турнир Алпе-Адрия 2013г., град Сараево, Босна и Херцеговина. Прекратява спортната си дейност през 2014 г. От 2017 г. започва да се занимава с фотография, устремен към успех със спортен хъс.
- Разкажи с няколко думи за себе си?
Трудно е човек да говори за себе си и особено да се определи с няколко думи… Може би човек със спортен дух, отдал половината си живот на спорта, а след него остатъка на това да развие усета си към едно изкуство като фотографията. Спортът ме научи на много, даде ми много и дълги години поддържаше емоцията в мен. Той не е просто нещо, с което се занимаваш в свободното си време, а е начин на живот и много различен от този на другите хора. Имаш стриктен режим, който да спазваш, ако искаш да постигаш целите си. Докато моите приятели бяха на вън, аз прекарвах часове в залата, всеки ден от седмицата, години наред. Животът на спортиста не свършва след излизането от залата, защото трябва да се храни по определен начин, да има достатъчно време за сън и разбира се да имаш вътрешна нагласа, влизайки в залата мислите да са съсредоточени върху тренировката. Всичко това е една верига и ако някъде нещо липсва в нея, съответно се отразява на резултатите. Това бе моят избор, да съм лишен от много неща в ежедневието си, за да постигам резултати в спорта. Понякога е трудно всичко да върви по план защото има обстоятелства, които не зависят от спортиста и тук за себе си ще разкажа, че не съм имал нищо на готово. Не съм имал богато семейство (в един момент останах дори и без никакво), което да ми подсигури спокойствието да мисля единствено за тренировката, без допълнителни грижи за качествена прехрана и задължителни хранителни добавки, витамини, минерали и екипировка. Тренировките ми се провеждаха в зала “Дружба”, в която зимно време температурите бяха между 5° и 8° градуса. Не съм бил възпитаник на някоя школа и дори треньор не съм имал. Всичко научено бе с помощта на по-големите в залата и най-вече от двукратния вице-олимпийски, 6 пъти европейски и 3 пъти световен шампион, Йото Йотов. Благодарение на него съм научил много и до голяма степен с помощта му успях да се задържа по-дълго в спорта. Всички трудности, които съм имал ме направиха по-силен и ми помогнаха да се изградя като човек с амбиции за собствено развитие.
2. Съжаляваш ли, че се наложи да прекъснеш спортната си кариера?
Да, винаги ще съжалявам и ще нося носталгията си по вдигането на тежести. Още по-голямото съжаление идва от това, че трябваше да спра в най-силните си години, тогава, когато вече освен, че можех да вдигам, така и знаех как да извлека най-добри резултати от тялото си чрез натрупани знания и усет.
3. От вдигане на тежести тежка категория в сватбената фотография, как стана този скок?
Човек никога не знае в какво ще го въвлече живота и кое ще му даде нов път — винаги съм се стремял да имам ясна цел, която да ме вдъхновява, да я преследвам и постигам във времето. Още от невръстен в щангите преследвах определени резултати, да вдигна определена тежест, да бъда по-подготвен за следващото състезание и затова след всяко приключило оставах в тренировъчната зала и продължавах тренировката си, без значение дали съм станал шампион — само така чувствах удовлетворение, преследвайки развитието си, а не празнувайки за нещо, вече отминало. И тук ще добавя нещо свързано с по-горе написаното, че както в спорта, така и във фотографията всичко е една верига от необходими елементи, които трябва да присъстват — за фотографията е необходима техника — апарати, набор от обективи, светкавици и за всичко това познания как да ги използваш, за да постигаш максимални резултати. Защото да си притежател на скъп апарат не означава, че си добър фотограф, но ти дава предимства, ако имаш нужните познания.
4. Правиш ли някаква аналогия с вуйчо си, двукратния олимпийски шампион Боян Радев, който от силовия спорт борба, днес е един от най – големите колекционери и меценати на изкуството в България?
В никакъв случай не мога да се сравнявам с вуйчо си или по – скоро с неговите постижения, както в спорта, така и в изкуството. Много хора са ми казвали, че приличам на него и аз искрено съжалявам, че едва последните години общуваме. Той е едно от светилата на спорта, а днес колекционер и покровител на изкуството от национален мащаб. Може би правя някаква аналогия заради общата ни любов към спорта и болката от неговото състояние сега; също така, и двамата обичаме красивото и естетическото и всеки по свой начин се стреми да го показва, той – чрез богатата му колекция и дарителството, аз – чрез пресъздаването на най – съкровените моменти на хората, моменти, които се стремя да превърна в истинско изкуство.
5. Енергията, дисциплината и желанието от спорта помагат ли ти във фотографията?
Разбира се! За мен фотографията е едно голямо състезание, но никога не с “противник” (колега), защото дори и в спорта не чувствах другите състезатели като моя конкуренция, макар и шампиона да е винаги един. За мен единственият конкурент си бях аз и моите възможности, психика и подготовка. Така това е пренесено и във фотографията ми, като дисциплината ме е научила да уважавам всеки мой колега и неговата работа. Респективно и моите клиенти, за които да влагам цялата си енергия и добро отношение, за да създадем заедно една красива фотография, чрез тяхната история.
6. Имат ли място фотографите в арт – обществото?
Задължително, те са неизменна част от това общество — фотографията е изкуство, тя е начин на мислене, изразен чрез технически познания, чрез духа на автора, чрез неговото себеусещане и поглед за създаването на една творба.
7. Оценява ли се трудът на фотографите?
Тук за съжаление ще кажа, че до голяма степен не, но това не означава и съвсем напълно не. През годините много колеги вече с изградени имена се стремят към това да покажат, че фотографа не е просто щракач в някакво събитие, а че това е човек, който е с вас на празника ви, за да покаже най-добрата история от него. Той е там, за да помогне за това вие и присъстващите роднини и близки да се чувствате добре, да бъдете спокойни, че имате до себе си в лицето на фотографа и човек с богата култура, добри обноски, усет към красивото и разбира се, ваш приятел. Човек, който ще бъде през целия ден до вас и ще бъде отдаден на това да създадете заедно нещо, което ще бъде ваш спомен. Тук ще използвам думите на един мой колега, който казва: “Радостта от ниската цена бързо отминава и никой не си спомня за евтината оферта, но разочарованието и болката от не добре свършената работа се връщат всеки път, когато гледате сватбените си снимки.“. За съжаление много хора търсят ниската цена, а не качеството. Винаги съветвам мои клиенти да избират фотограф и видеооператор по техния стил и съответно, ако искат аз да съм този фотограф, да ме изберат именно заради моя стил, а не заради определена цена.
8. Какво би посъветвал младите спортисти и какво младите фотографи?
На младите спортисти бих дал съвет първо да направят избор — „да бъдат спортисти с дух, цел и себеотдаване за постигане на високо спортно майсторство“ или „да ходят в залата, за да се водят, че са спортисти“. В България е пълно с млади таланти, които съм сигурен, че във всеки един спорт могат да постигнат високи резултати и с това да поддържат славната история и в бъдещето на спорта в родината ни. На фотографите бих казал да имат куража да открият себе си и да го покажат чрез тази необятност – фотографията, чрез тяхното себеусещане за стил, за виждане, за предаване. Фотографията е страст, тя е емоцията на автора и това, което той успява да прозре и увековечи. Тя е копнеж да уловиш момента и всеки трепет, всяка чувственост и да му вдъхнеш живот.
Искам да завърша с едно изречение — за спорта говорят постиженията, както на подиума, така и в живота, а за фотографията не се говори с думи — тя е в кадрите, в усета, в страстта и в частицата, която оставя фотографът след себе си.
